Автор: Нели Александрова Михайлова
Небето не винаги е изглеждало така, както го виждаме всяка вечер. Преди много години то било напълно черно.
Нощем непрогледна тъма обгръщала земята и моретата. Много моряци загивали, без да имат светлина, която да ги води.
Младо било тогава небето и като всички млади и не-млади същества един ден се влюбило.
Но не случайна била избраницата на сърцето му.
Тя се казвала Светлина и била съпруга на Слънцето.
Тъжна била любовта им.
Небе успявал да зърне Светлина само за няколко минути сутрин и вечер преди Слънцето да я отведе в покоите им на края на света.
Любовта му обаче била по-силна от времето и той решил да потърси помощ при някой по-вечен от вековете.
Затова отишъл при Натура - най-могъщата магьосница, която можела да променя циклите на природата, вятъра и залезите.
- Силна си ти, Натура. Само ти имаш власт над света и нещата. Помогни ми да бъда с моята Светлина.
- Трудна задача ми поставяш - отвърнала Натура на молбата на Небе. Светлина принадлежи на друг – Слънцето. Никой не може да ги раздели, защото те са заедно откакто я има тази земя и другата. И непобедими сили са благословили съюза им.
- Но аз не мога да живея без да я виждам. Не можеш ли да направиш нещо, умолявам те. Ако изпълниш молбата ми, ще ти направя замък на най-красивия си облак и ще ти ушия плащове от най-нежните си тъмнини.
- Ще ти помогна, Небе, не заради обещанията ти,а защото и аз съм обичала. Няма да е много това, което ще направя. Преди много векове и изгреви магьосникът, създал този свят, ме благослови с една дарба - да спирам времето и хода на Слънцето. Той ми каза тогава, че ще мога да използвам тази дарба само веднъж и само от мен зависи дали ще е за добро или не. Ще направя това за теб. Но помни, няма да е вечно. Магията ми ще трае няколко седмици и ще се случва само веднъж в годината.
Така и станало. Слънцето спряло хода си и не залязло тази вечер. Сякаш нещо го държало вкаменено и невиждащо на линията на хоризонта, без да може да си отиде.
Тогава Небе се доближил до Светлина и я целунал. И пак. И пак. Така минали часове, дни, седмици. Наближил краят на отпуснатото им от Натура време. Тогава Светлина се обърнала към Небе и му казала.
- С теб познах истинското щастие, Небе. Искам да ти оставя един дар от мен, за да си спомняш за любовта ни, всяка вечер, когато Слънце ме отвежда в палата.
Казала тя това и започнала да сваля един по един бисерите, украсявали дотогава косите й.
Дала ги тя на Небе и си отишла.
И така всяка година, през лятото, времето спира за няколко седмици и някой омагьосва Слънцето, което не залязва зад хоризонта. Това са белите нощи - времето, когато Небе и Светлина се срещат и се обичат.
А всяка вечер, когато погледнете нагоре, ще можете да видите бисерите от косите на Светлина, които проблясват по цялото тяло на Небе, припомняйки му неговата истинска любов. 
