Арменска приказка

В едно село живеели бедни хора – мъж и жена с дъщерите и синовете си. Настанали гладни и безплодни години. За да преживеят, те трябвало да продадат едо по едно всичко, що имали. Продали си и добитъка. Останала им само една нива, но нямало как да я орат. Решили да продадат и нея. Съседът им бил малко по-богат от тях. Той имал волове, можел да я оре. Купил я.
Още на другия ден новият стопанин излязъл на оран. Както орал, ралото се спънало в нещо твърдо. Разкопал селянинът на това място и намерил гърне с жълтици. Повикал съседа си и му казал:
- Вземи си тия пари – те са твои. В твоята нива ги намерих.
- Не са мои, твои са -рекъл оня. – Вземи си жълтиците! Те са били твой късмет. Който купува земята, купува и всичко в нея.
- Не съм аз магаре, а ти! – креснал другият. – Аз съм честен човек. Баща ми и майка ми са ме учили да не лъжа и да не крада. Не мога да взема чужд имот. Дигай си парите и си върви!
Тъй ли? А мене за безчестен ли ме смяташ? И аз не искам да присвоявам чуждо. Тия пари са твои и аз дори няма да ги пипна.
Скарали се двамата селяни. Отишли при царя да се съдят. Той ги изслушал, разпитал свидетелите, узнал всичко. Зачудил се много на такава голяма честност. Най-после рекъл:
- Слушайте! Научих се, че и двамата сте имали синове и дъщери. Сродете се и дайте жълтиците на младоженците.
Двамата съседи се зарадвали на тая присъда. Върнали се в село, един от момците не единия взел една от момите на другия, направили сватба и дали парите на младоженците.
Новото семейство си накупило земя, построило си голяма къща и разбогатяло. Край него и родителите заживели добре. Настъпили плодородни години – и нивите, и лозята, и овощните градини
родили много. Сродените семейства живеели в сговор и благополучие.
Един ден на същото място, където някога било изровено гърнето, пораснал трендафил. Но какъв чуден и невиден трендафил! Цветовете му били от чисто злато, никога не увяхвали и вечно ухаели. Стопаните откъснали няколко рози, направили китка и я пратили подарък на стария умен цар. А той имал син. Князът взел китката и я отнесъл в стаята си. Сложил я в чаша с вода. Миризмата на розите била толкова силна и приятна, че се разнасяла по целия дворец и всеки, до когото стигне, изпитвал голяма наслада.
Минали се дни. Минали се месеци. Розите не увяхвали. Те ухаели като в първия ден. На княза се поискало да купи трендафила и да го пресади в царската градина. Отишъл при ония хора и им казал, че желае да му продадат чудния храст. Но на тях не се искало да се разелят с него.
- От Бога ни е дар -отвърнали те, - не го продаваме.
Князът не рекъл нищо, но се много ядосал. Оскърбил се, че бащините му поданици не щат да му изпълнят волята. И един ден, както се връщал от лов, свърнал с другарите си през онова място. Смушкал коня си и прескочил оградата. Отишъл при трендафила, хванал го яко с ръце и се напънал да го изскубне. Ала ето че храстът се отделил отземи, измъкнал се от ръцете на княза и се издигнал с корените чак до небето. Момъкът не само се почудил, а и уплашил, като видял това. Погледал, погледал, па си тръгнал. Когато понечил да яхне коня си, обърнал се и видял, че трендафилът си расте – както си растял преди това. Върнал се князът и се напънал отново да го изтръгне. И тоя път храстът се издигнал до небето. Три пъти станало това чудо. Тогава князът се ядоссал и заповядал на своите спътници да препуснат конете си по лозята и градините наоколо и да изтъпчат всичко – за отмъщение на ония, които не искали да му продадат цветето.
Стопаните видели всичко, но не смеели дори да се покажат вън от къщи : боели се, че ловците ще ги убият.
Царският син се върнал в двореца и разказал всичко на баща си. Царят го укорил за стореното. После свикал всички мъдреци и гадатели от столицата и ги запитал какво е това чудо и що означава то. Дълго мислили мъдреците, но нищо не измислили. Те рекли:
- Царю честити, това чудо е голямо и нашият ум не го побира. Питай по-умни от нас.
- Че къде да намеря по-умни от вас?
- Прати сина си да походи по света: все ще намери някого да му разтълкува що значи това чудо.
Князът бил там и чул това. Той се приготвил за път, сбогувал се с баща си и тръгнал. Вървял, що вървал, намерил една бабичка – много стара и много умна. Разказал й всичко, па я помолил да му обясни какъв е тоя трендафил и как е поникнал.
- Не знам, княже – рекла тя, - но ти тръгни по тоя път. Ще срещнеш един старец, цял прегърбен. Той знае повече от мене: дано ти каже.
Момъкът тръгнал: Вървял, що вървял, стигнал до един град. Запитал де живее мъдрият старец. Показали му. Старецът бил наистина прегърбен, цял побелял. Живеел в една колиба. Князът го поздравил и му обяснил защо иде.
Старецът го изслушал, па рекъл:
- Княже, бабичката ми е сестра. Тя право ти е казала, че има старец, който ще ти разтълкува чудото, но тоя старец не съм аз, а брат ми. Той живее в друг град, все по тоя път. Той знае повече, защото е по-стар от мене.
Момъкът тръгнал отново. Стигнал в оня град и намерил брата на стареца. Много се зачудил, че по-старият брат изглежда по-млад от брата си: той ходел изправен, косата и брадат му били едва прошарени.
“Оня ме е излъгал – си помислил той, - тоя е по-млад от него.”
Както и да е, князът разказал на стареца всичко. А оня му казал:
- Не мога да ти разясня какво е чудото, за което ме питаш. Не съм аз оня, който търсиш, княже. Това чудо ще ти разтълкува по-старият ми брат, а той живее още по- далече, все по тоя път. Той знае повече от нас двамата и сестра ни. При него иди!
Князът продължил пътя си. Стигнал до един крайморски град. Питал, разпитвал къде живее мъдрият старец. И всички му казвали, че в града им наистина има един голям мъдрец, ала той не е старец. Старци имало много, но не били мъдреци.
- Отведете ме тогава при мъдреца!- казал князът.-Мене ми е все едно кой ще ми каже онова, което трябва да знам . стар ли е той или млад, не е важно.
- Завел го в малка, но хубава и чисто наредена къща. Там го посренал човек на средна възраст, червендалест и силен, с черна коса и брада. Когато князът му разправил кой е отде иде, с кага ща у гаварел е какво желае да узнае, мъдрецът си погладил брадата, усмихнал се и казал:
- Ония двама старци са мои братя, по-млади от мене.
- Не може да бъде – рекъл князът,- Ти казваш, че си по-стар от тях, а изглеждаш много по-млад. Най-младият от вас е толкова съсипан, побелял и прегърбен , че изглежда най-стар.
Как да си обясня това?
Ще видиш-рекъл мъдрецът-Заповядай да обядваме най-напред, защото си ми гостенин, па сетне ще си поговорим и за тия неща, и за трендафила.
В края на обеда жената на домакина донесла една диня.
-Как ти се вижда тая диня?-попитал мъдрецът княза.
Онзи я погледнал,взел я в ръце, обърнал я насам-натам и за да покаже, че разбира от дини, рекъл:
- Не е дозряла.
- Донеси друга !-казал стопанинт на жена си.
Тя взела динята, отишла в зимника, отдето се върнала след това пак с диня в ръце.Мъжът подал динята на княза и го попитал как му се вижда.Онзи пак я повъртял и рекъл:
- И тая е зелена.Ядва се, но е трябвало да постои още малко да постои на корена.
- Дай трета !- поръчал мъдрецът на жена си.
Тъй стопанката слизала дванадесет пъти в змника. Последния път князът харесал
- Добра е –рекъл- Тъкмо диня както трябва.
След като я изяли, домакинът казал на княза:
- Няма да ми се сърдиш, че ще ти кажа всичко, както си е..
Аз не обичам да лъжа.Ти си млад, а искаш хората да те мислят , че знаеш всичко. Видях те,че не разбираш от дини: дванадесет пъти моята жена носи и изнася една и съща диня, защото други нямахме.Ти каза в началото, че динята била недозряла, после я намери зелена,
А накрая ти се стори зряла.Но тя не узря през онова време, когато жена ми я разнасяше оттук до зимника и оттам дотук.
Князът се засрамил, но нямало що да каже, замълчал. А мъдрецът продължил:
- Както не разбираш коя диня е зряла и коя – зелена, тъй не познаваш и кой човек е стар, а кой – млад.Ти гледаш цвета на косата, а не питаш кой как е живял. Видя ли, че моята жена слезе дванадесет пъти в зимника , без да се оплаче? Тя е кротка, покорна и добра: гледа да ми угоди- Затова аз изглеждам най-млад от братята. Ония двама са на години по-млади от мене, но са страдали от лоши жени, та са застарели преди време. Запомни това..
- Добре –казал князът, за да скрие смущението си.-Ами кажи ми , как е можал да порасне оня трендафил, който дава златни цветове? Защо се издигаше до небето всеки път,колчем понечвах да го изтръгна? И защо си идваше на мястото, щом се отдалечех? Що значи това чудо?
- Да ти кажа – рекъл мъдрецът. земята , където расте тоя розов храст, била продадена от един беден селянин на по-богатия му съсед. Но и двамата били честни люде. Богатият изровил в тая земя жълтици, а не му дошло и на ум да си ги присвои, ами повикал съседа си, от когото купил земята и му казал да си прибере парите. Ала и оня не ги щял: съвестта му не давала да вземе пари, намерени в земя, която е продал вече . Отишли при баща ти да се съдят. Царят ги помирил, като ги накарал да се сродят, а жълтиците да дадат на младоженците. Оттогава и млади, и стари си живеят в мир и сговор, честно и почтено – както преди, - работят си земята и никому зло не правят. Напротив, помагат на всички, които имат нужда.Разбра ли сега, че Бог им е пратил тоя златен трендафил за награда на голямата честност? Те го не продават и не могат го продаде: той си е техен. И никой друг не може да къса от него цветове. Ти сам си видял как се изтръгва трендафилът от ръцете ти и се издига до небето, колчем поискаш да го изскубнеш. То е поука: никой не може да грабне и да си присвои чуждото щастие. Но човек може – ако е зъл по сърце – да развали щастието на другите, както твоите спътници са стъпкали лозята и градината на ония честни хора. Не бива никой да завижда на другите, а трябва честно са се стреми да си осигури свое щастие.
Колкото и да бил горчив тоя укор на мъдреца, князът поблагодарил на домакина за гостоприемството и за поуката и си тръгнал. Първата му грижа била да отиде при ония хора и да им заплати за щетата, що им бил нанесъл с другарите си. Ала колко се зачудил, като видял, че и лозята, и градината били по-буйни отнапред, отрупани с плодове. Чудният розов храст бил пораснал колкото високо дърво и още отдалече светел, покрит със златни трендафили. Миризмата му била толкова силна, че пчелите, които кацали да берат мед, падали зашеметени.
Князът погледнал това благословено място и рекъл:
- Бог наистина закриля тия честни и добри хора. Тяхната земя прилича на рай. Що съм аз пред тях? Що е голямата царска градина, която има от всички най-ярки цветя по земята, пред тази градинка, дето цъфти златният трендафил на щастието?