В една далечна земя, в една далечна страна имало висока стръмна скала, на върха на която блестял сияен, магически олтар. Легендата разказвала, че който коленичи пред този олтар, ще получи дар от боговете тяхната божествена мъдрост. Затова го наричали "Олтарът на мъдростта".

Може би си мислите, че тази страна била пълна само с мъдреци. Нищо подобно. Към олтара на мъдростта водела една единствена стръмна тясна стълба с хиляда стъпала, издълбани в скалата, нямало нито парапет, нито друго нещо, за което човек да се хване и да си помогне при изкачването. Затова всяка грешна стъпка била фатална. Мнозина тръгвали да се изкачат до олтара и почти всички падали, много от тях дори загивали. И само единици успявали. Или може би дори само един. В подножието на скалата, в малка колибка до началото на стълбата живеел самотен старец. Той посрещал желаещите да се изкачат и всекиго изпращал с пожелание за успешно изкачване. Мълвата разказвала, че той някога успял...

Един момък, поблазнен от мисълта да притежава божествената мъдрост, също отишъл до скалата. Старецът и на него пожелал успех, и младежът се втурнал към стълбата. Катерел бързо стъпало след стъпало (та какво били за млад и силен мъж като него едни стъпала...) с поглед, прикован от сиянието на върха. Но!... Кракът му не улучил поредното стъпало и той се затъркалял надолу. Е, понатъртил се доста, но все пак бил здрав. Превързал раните си и отново се устремил нагоре. Олтарът сияел пред очите му и го теглел, теглел... И отново полетял надолу, пропускайки стъпало.

И така много пъти, вече не помнел точно колко. По тялото му нямало местенце ненатъртено и неохлузено. Разбрал, че нещо не прави както трябва, и отишъл при стареца.

- Мъдрецо, кажи ми къде греша! Как ти се изкачи, а аз не мога?

- Не гледай олтара. - отвърнал старецът - Гледай само стъпалото, на което стъпваш. Като го изкачиш, погледни следващото стъпало. Когато изкачиш и последното, пред теб ще бъде само олтарът.

Послушал момъкът, бавно и внимателно изкачвал стъпало след стъпало, и нито веднъж не погледнал нагоре, към мечтаната цел. Изкачил и последното стъпало, бързо коленичил пред олтара и отправил към боговете пламенна молитва да го дарят със своята мъдрост. Нищо обаче не се случило. Почакал - пак нищо. Разочарован, момъкът поседнал да отдъхне преди слизането. И - о, чудо! Едва не се търкулнал отново надолу по скалата. Светът, с който бил свикнал, сега изглеждал различен. По-пъстър, по-наситен. Погледът му различавал хиляди дребни детайли, които по-рано изобщо не забелязвал. Чувал хиляди звуци, за съществуването на които преди дори не предполагал. И всяко нещо, в което се вглеждал с любопитство, изведнъж му ставало ясно и разбираемо. Но най-учудващото му откритие била тишината. Сега тя била наситена с нещо, което той можел да определи само с една дума - мъдрост.

Дълго и бавно слизал момъкът. Гледал птиците, слушал песните им, гледал тревичките, камъчетата, жадно попивал целия този непознат свят, който изведнъж се разкрил пред него. Отишъл отново при стареца.

Погледнал го мъдрецът - уж бил същият младеж, но очите му били различни. Някак по детски широко отворени и жадни. А зениците му били тъмни и дълбоки, като две бездънни езера.

- Виждам, че си успял. Е, какво научи?

- Научих - отвърнал младежът - че постигането на всяка цел е процес от последователни действия, и човек трябва да съсредоточава цялото си внимание и всичките си усилия само върху това, което прави в момента. Когато изпълни всичко необходимо, целта ще бъде постигната.

- Да, така е - потвърдил мъдрецът.

И после двамата дълго разговаряли като равен с равен. Момъкът питал, а старецът споделял прозренията си. И двамата стигнали единодушно до заключението, че мъдър е този, който не спира да се учи през целия си живот.

Решил момъкът да си тръгва и се сбогували. Но преди да тръгне се обърнал и казал:

- Искам да ти задам един последен въпрос. Защо когато ми пожела успешно изкачване, не ми каза да не гледам олтара?

- Защото, млади приятелю, преди да паднеш нямаше да ме послушаш.

"И - о, чудо! Едва не се търкулнал отново надолу по скалата. Светът, с който бил свикнал, сега изглеждал различен. По-пъстър, по-наситен. Погледът му различавал хиляди дребни детайли, които по-рано изобщо не забелязвал. Чувал хиляди звуци, за съществуването на които преди дори не предполагал. И всяко нещо, в което се вглеждал с любопитство, изведнъж му ставало ясно и разбираемо. Но най-учудващото му откритие била тишината. Сега тя била наситена с нещо, което той можел да определи само с една дума - мъдрост."

Тишината... Мъдрост...

гласът на тишината, в който дочуваш нови звуци, виждаш света различен, по-бял, по-светъл, по-красив, свят, в който сърцето на човек се изпълва с радост и гледа с Надежда напред. Усеща себе си нов, различен и всичко в заобикалящия го свят, дори и най-дребното нещо може да привлече погледа му, може да му проговори...
Мъдростта е желателна, но само тези, които я търсят и имат правилно отношение, могат да вкусват от нейното прояление и сила!
Поздрави wonder и красив ден ти желая!

Някой беше казал "Дори и спрелия часовник е верен два пъти в денонощието" - романтиката е нещо чудесно, но живота протича в реалността, амин. Нямам предвид притчите написани в Библията, където христос вместо да приема несгодите и злото и доброто върху себе си, си позволява да съди и наказва. Той е христос, а не праведния, поне на гръцки би трябвало да е таса или на еврейски месиял ................ бихме могли да кажем много, но не бихме помогнали на другия около нас, ако не ни е симпатичен, не споделя наше малки дребни чувства и "страсти". Съжалявям, ако има граматични грешки, вече почти не виждам клавишите, благодарение на "романтиката" , пренебрегнах френската "народна" мъдрост " на войва, като на война", а живота е точно това ослепявам прогресивно........