Автор: Албена Пелова

В неизбродимите гори, там, накрай света, където владетелка бе Горана - горската фурия, вълците решиха, че трябва те да царуват.
Тъмните им сенки се стрелкаха между дърветата и безшумно нападаха беззащитните животни. Огнените им очи светеха зловещо в мрака. Глухото им ръмжене разтреперваше дори птиците в гнездата.
Начало на свирепата глутница бе Комо - сребристобелият вълк. Той бе умен и много горд. Знаеше накъде и кога да поведе вълците, за да е успешен ловът им. 
     
- Животни и птици - воят на Комо проехтя навред. - Сега аз съм новият цар на гората. Подчинете ми се! Който не го стори, ще бъде прогонен в планините. 

Благородните елени, кафявите мечки и лисиците, които не пожелаха да се подчинят на Комо отстъпваха в бяг към планините. Пойните птици напускаха гнездата си и диреха убежище надалеч.
Опустяха горите. Не се чуваше птича песен, реките замлъкнаха и поточетата не пееха весело както преди. Песента на гората заглъхна. Това се стори много странно на съществата, живеещи от векове под земята - пазителите на съкровища. 
Наричаха ги духове, макар че бяха от плът и кръв. Космати, рошави и черни, те притежаваха магически сили, за да бдят зорко над поверените им скъпоценности. Далечни крале, странстващи рицари, горски феи и планински духове даваха на съхранение най-ценното си на пазителите. Въпрос на чест бе да опазят повереното им и да оправдаят оказаното им доверие, дори с цената на живота си. Пазителите нямаха право, а и желание да напускат подземните си владения и да се намесват в горските работи. Единствено най-малкото духче-пазител наруши забраната. То пазеше сребърният ключ от кристалната планина. Лично планинската господарка му го бе поверила и то много се стараеше да се справи с първата си задача като пазител. Но не можеше да надмогне любопитството си. Чак лапичките го сърбяха от нетърпение да разбере какво става в горния свят. Забрави всякаква предпазливост и изскочи от подземният тунел, свързващ двата свята.
Озова се на полянка, заобиколена от величествени дъбове. Сребърният ключ, висящ на гърдите му заблестя на яркото слънце. Духчето примижа от силната светлина, закри очи и... не видя крадливата сврака. Тя с крясък се спусна върху му и сграбчи с човката си ключа.
- Помощ! Помощ! - изпищя духчето в отчаяна борба за поверената му скъпоценност. Свраката размаха крила, понасяйки го във въздуха. Изневиделица огромен, сребристобял вълк изскочи от гората. Той тракна с челюсти и свраката изпусна плячката си. Духчето се претърколи в тревата, стиснало в лапичките си ценния ключ. Птицата с писък отлетя, няколко черни пера от опашката й стърчаха от устата на хищника. Той презрително ги изплю и се надвеси над примрялото космато същество. Подуши го любопитно.
- Хм, имаш късмет, че не съм гладен и няма да те изям. Не ми се пречкай отново в лапите, за да не съжалявам, че те пощадих - изръмжа Комо и надменно се отдалечи. Духчето понечи да се шмугне в тунела, но стихиен вятър го захвърли обратно на тревата. Комо се обърна и зачака вятърът да утихне. Той фучеше, стенеше, вихреше се в кръг и постепенно извайваше фигурата на жена. Тя стоеше на поляната облечена в бяла рокля. От буйните й коси излетяха пъстри птици, от ръкавите й се посипа дъждец, светлина грееше в зелените й очи. Това бе Горана - горската фурия и владетелка на горите. Бе толкова хубава и царствена, че духчето я гледаше с благоговение.
- Комо, - гласът й бе добър, звучеше като ромолене на поточета, като шепот на ветрец в листата - ти си умен и силен вълк. В горите ми има място за всички. Нека живеем в мир. Спазвай горските закони като останалите животни, както досега си ги спазвал.
- Твоето царуване свърши, Горана! Сега аз съм господарят на горите. Махни се от пътя ми, за да не опиташ остротата на зъбите ми. - Комо чатна с челюсти, козината му настръхна.
Предупредително светнаха в отговор очите на горската фурия. Не можеше да остави гората така. Тя се завихри в кръг, зафуча и се понесе над дърветата. Щом се прибра в горския си палат, свирна пронизително с уста. На призива й се отзоваха верните й стражи - Соколите.
- Разлетете се, Соколи мои, в четирите посоки на света и повикайте Ветровете. Имам нужда от помощта им! - заповяда им тя.
Соколите с писък отлетяха.
Малкото духче бързо забрави преживеният страх и отново се показа над земята. Стори го в неподходящ момент. Тревожно шепнеше гората: “Ау, Северният вятър пристига! Пазете се от смразяващия му дъх! Тежко им на вълците.”
Духчето усети леден полъх, козината му настръхна и то се шмугна в тунела. Тъкмо навреме. Ледена вихрушка се втурна между дърветата. Откъдето минеше, заледяваше дърветата, те стенеха, заскрежените им листа звънтяха.
Вихърът утихна и пред Горана се изправи снажен мъж в ослепително бяла мантия. Той не се усмихваше, сините му очи приличаха на късчета лед.
- Горана, - дъхът му заскрежи стъклата в залата - искам да ти помогна. Но не мога. Леденият ми дъх ще унищожи горите ти.
От изток долетя Източният вятър. Като слънце в пустиня грейна жълтата му мантия. Най-мълчаливият от братята тъжно поклати глава.
- Горана, аз превръщам всичко в пустиня.
- А аз нося наводнения - обади се и Западният вятър, влитайки в залата. Застана редом до братята си, загърнат в зелената си мантия.
Последен пристигна най-сърдечният - Южнякът. Като пламък светна червената му мантия. Тъмните му очи се смееха.
- Горана, вярна моя приятелко, аз дарявам живот. Ще спася горите ти, ще разлистя дърветата, ще върна птиците в гнездата им. Но сам не мога да се справя. Нужна ми е помощта на братята ми.
Засрамиха се по-големите братя, че тъй прибързано отказаха помощта си. Забравили бяха, че щом са заедно могат всичко.
Горана, Ветровете и Соколите се събраха на съвет и решиха да устроят капан на вълците.
Соколите подгониха хищниците към планините, където ги посрещаше Северният вятър с ледения си дъх. Те застиваха безжизнени. Усетил капана, в който попаднаха, Комо се опита да намери убежище, но твърде късно. Дъхът на Северняка го докосна и вледени.
Щом се справиха с вълците, Ветровете се заеха с горите. Западният докара проливни дъждове, които напоиха дърветата. След него минаваше Източният и подсушаваше влагата. Накрая дойде ред на Южняка. Дъхът му стопли дърветата - откъдето минеше те се разлистваха и отрупваха с цвят. Птиците се завърнаха в гнездата си, животните се спуснаха от планините и отново се заселиха в леговищата си.
Горана сияеше щастлива - редът в горите бе възстановен. Тя устрои голямо празненство в чест на Ветровете. Настана всеобща веселба - горският хор от пойни птици пееше, животните танцуваха. Ветровете се забавляваха, дори Севернякът се подсмихваше. Единствен Южнякът стоеше настрана самотен и тъжен.
- Празнувай с нас, братко! Ние победихме вълците.
- Не! - поклати глава най-младият брат - не сме победители. Лесно е да унищожиш. По-трудно е да промениш лошото и да го превърнеш в добро. Това е истинската победа. Не можем да оставим вълците вледенени. Гората има нужда и от тях. Спомнете си какво те правеха за нея.
Горана чу думите му.
- Приятелю, можеш да ги съживиш, при условие, че някой от живеещите в горите се обади в тяхна защита.
- Аз, аз - изписка духчето и изскочи пред тях, препъвайки се от бързане. То се бе опитало да предупреди Комо за дебнещата го опасност, но малките му крачка не успяха да стигнат навреме. Видя как сребристобелият вълк бе докоснат от леденото дихание на Северният вятър и се разтрепери от жал.
- Комо се отнесе добре с мен. Спасете го! - сълзи се стичаха по рошавото му личице.
Южнякът се усмихна - усмивката му бе добра. Той долетя при безжизнените тела на горските хищници. Огненият му дъх ги размрази и съживи. Те се събуждаха като след тежък сън. Комо наведе глава пред Южняка в знак на признателност и трогнато проговори:
- Не трябва да съжаляваш, че мe върна към живота. Ще докажа, че съм достоен. Ако Горана ни приеме отново, аз и вълците ми ще станем пазачи на горите. Ще бдим да се спазва реда в тях, ще ги прочистваме както и преди от болни и слаби животни.
Предишното доверие и разбирателство между Горана и вълците бе възстановено.
Ветровете се завърнаха по родните си места.
Духчето-пазител, както и преди, излизаше над земята и докато чакаше своя приятел Комо, слушаше песента на гората. А гората пееше - за могъщите ветрове, за справедливата Горана, за верните пазачи на горите и техният водач Комо. Пееше и за него - малкото духче-пазител, което се застъпило за белия вълк. Радостно му ставаше на душата. Комо пристигаше и го качваше на гърба си за поредното пътешествие из пеещата гора.