Около него ухаеше на цветя.
Може би от него се разнасяше вълшебно ухание. Може би това бе уханието на неговата душа. Едно сияние, видимо не за всеки, блестеше около него.
Но сега той бе толкова сам и толкова посърнал, че не усещаше вятъра, който разрошваше косите му.
А вятърът не беше онзи добър вятър, който те кара да изпитваш удоволствие от допира му и да усещаш, че не си сам, не защото не беше светъл, топъл, добър и игрив вятър, а защото той не го забеляза, не го спря и не го заговори. Да, той говореше с ветровете. Но сега бе сам, много сам. Не усещаше светлината, която изсипваше отблясъците си върху него. Не виждаше слънцето, което му се радваше. Беше забравил за цветните светове, красиви като разпиляващи се сънища на дете. Беше забравил дърветата с оранжеви дънери и лилави листа - есенни, топли и плоднести. Беше забравил зелените морета и синята луна. Беше забравил слънцето от дъга.
Той бе сам на края на един сив бездушен град и единствен вятърът разрошваше косите му. Вятърът също се натъжи и занесе песента на болката в душата му при Вещичката.
Вещичката може би го обичаше тайно, може би не го познаваше, но чу тази странна песен и тръгна да види странника. Дълго ходи Вещичката и накрая го съзря. Надникна в очите му и видя заспалите там светове. Той надникна в очите й и видя цветните й сънища. Той протегна ръка. Вече не беше сам. Тя протегна ръка. Вече не беше сама. Смехът преля. Бълбукаше весел, неудържим, безкраен.
Те се държаха за ръце и се гледаха в очите. Пред тях се редяха чудни светове, прекрасни светове. Направиха малка крачка встрани и изведнъж в сивия, безутешен, безогледен град, се отвори една врата. Това бе приказна врата от слънчева светлина. Казват, че това е вратата на доверието и който прекрачи прага й, попада в страната на чистото блаженство. Малцина знаят пътя. А Странникът и Вещичката, водени от любовта, изведнъж намериха вярната посока. И като две капчици вода се изпариха от нашия свят, за да заживеят в другия - блестящ, блажен свят.
Венцислав Йорданов Динев
29.I.1992 г.
