Автор: Димитринка Веселинова Ненова

Преди много години в бедно селце живеело младо семейство, което чакало първата си рожба. Но когато времето дошло, младата жена родила близненца-момченца. Те били толкова красиви и жизнени, че цялото село се изредило да поздрави и дари щастливите родители. Последна в дома им дошла старица, която окачила на бебешките вратлета два еднакви златни медальона с формата на слънце, но с различни скъпоценни камъни в средата - червен и бял. Зарадвани от подаръка, родителите нарекли момчетата Рубин и Бисер. Децата растели здрави и умни, но различни по нрав: Рубин - шумен, веселяк и беладжия, а Бисер - тих, нежен и добросърдечен. Братчетата много се обичали и не можели минутка един без друг. Така - бедни, но щастливи - родителите отпразнували четвъртата им годинка.
Но в една тъмна и ветровита нощ разбойници нападнали селото, подпалили къщите и взели да грабят и убиват наред. Обезумели, всички от селото побягнали към близката гора, но в суматохата малкият Рубин изчезнал. Когато опасността отминала, родителите заразпитвали навред за него, търсили го навсякъде, но не могли да научат нищичко. Майката криела зачервените си от плач очи, бащата побелял от мъка, а Бисер заседявал мълчаливо до прозореца в очакване на своето братче...
Минали години. Родителите сякаш се примирили със загубата, но щом дойдел рожденият ден на децата, те пак ставали тъжни и умислени. Единствената им радост бил Бисер, който пораснал снажен, работлив и умен, грижовен и сговорчив, та мало и голямо идвало при него и за съвет, и за добра дума, а момите от цялата околия тайно копнеели да се омъжат за него.
Имало и едно съседско момиче, което било толкова разумно, красиво и трудолюбиво, че родителите на близнака вечер си говорели: “Нека наесен Бисер навърши двадесет и две, пък ако и той я харесва - ще поискаме девойката.” Така мислели майката и бащата на момъка, но друго станало. Един път, когато Бисер подреждал тавана, попаднал на стара ракла. Отворил я и видял, че е пълна с играчки - по две еднакви от всяка. Дълго седял замислен над тях, а после повикал майка си и баща си. Спогледали се родителите на Бисер, сълзи потекли от очите им и му разказали за изчезналия му преди осемнадесет години брат-близнак. “Знаех си аз, че има нещо - в сънищата си нощем виждам момък, досущ като мен, но с червен пламък на гърдите. Не ме спирайте, мамо, тате - тръгвам да го търся!...”
Колкото и да убеждавали сина си, че никой нищо не е чувал за Рубин, Бисер целунал ръка на родителите си, взел благословията им, а после с твърди крачки се отправил към дома на девойката, която харесвал. Погледнал я в очите и тихо я попитал: “Ще ме чакаш ли да намеря брат си?” Момичето пламнало цяло от радост и свян, после бързо влязло в стаята си и се върнало с бяла кърпа в ръце: “Бродирала съм я за теб - сложи я до сърцето си и я разгъвай, когато ти е трудно!” - казала тя и го погледнала така, че момъкът почувствал прилив на необикновена сила.
Вървял Бисер ден и нощ, минал през гори и планини, срещнал мнозина, но никой нищо не знаел за брат му. Веднъж, когато спрял за почивка и потопил разранените си нозе в студен и дълбок поток, видял възрастна жена да дири брод. Момъкът не си поскъпил труда, отишъл до старицата и й предложил помощта си. Взел я внимателно на ръце и с лекота я пренесъл на отсрещния бряг. Бабката го погледнала благо и му казала: “Зная мислите ти и познавам сърцето ти - с постоянство, търпение и доброта ще постигнеш своето. Дълъг път те чака, но не бой се.” - усмихнала се тя и с треперещата си ръка му показала далечна планина, чийто връх се губел в облаците: “Там, на върха, живее най-мъдрият човек на земята и пази безценно съкровище. Иди при него - ще ти помогне да намериш това, което търсиш!”

Младият мъж продължил с нови сили. Най-накрая стигнал до голяма гора, а над нея се извисявала планината, където живеел Пазителят на съкровището. Момъкът спрял пред единствения хан да си почине, но странно - никой не отвърнал на поздрава му. Мъжете свели поглед, а жените щом го съзряли с писък се разбягали. Когато се опитал да заговори ханджията, с ужас разбрал, че е ням. Натъжил се момъкът, че е нежелан и без да се бави повече си тръгнал и навлязъл в гората. Изведнъж задухал силен вятър, дърветата зашумели страховито, паднал мрак и пътеката изчезнала в непрогледната тъмнина. Момъкът не бил от страхливите, но когато шубраците пред него се раздвижили, той разбрал, че е попаднал в капан. В същия миг усетил как здрава мрежа го оплита и чул победоносни викове от всички страни. Груби ръце му нахлузили торба на главата и го повлекли в незнайна посока. Колкото и да се опитвал да се освободи, не успял и ще-не ще се оставил злосторниците да го влачат по земята. Изранен и целият в кал, момъкът почувствал, че го изправят пред някого. Станало тихо и силен глас властно казал: “Кой си ти и що щеш в моята гора? Не знаеш ли, че живо пиле тук не прехвръква, камо ли човек да мине - всеки плаща с главата си!” Момъкът се поклонил в посока на гласа и спокойно обяснил, че е беден човек, тръгнал да дири изчезналия си преди години брат. Трябвало да прекоси гората, за да стигне до върха на планината и да попита Пазача на съкровището дали може да му помогне. Чул се грозен смях отвсякъде и когато отново настанала тишина, властният глас продължил: “Ти чуваш ли се какво говориш? Аз, дето съм господар на тази земя, не мога да стигна до Пазителя, а ти - прост селяк се опитваш! Я тази нощ размисли в ямата с лъвовете, а утре, ако оцелееш - пак ще си поговорим!” Мъжете отново се запревивали от смях, а после хвърлили пленника в дълбок ров. Когато дошъл на себе си, Бисер усетил страшна смрад: “Това ще е краят”- помислил си той и сложил ръце на сърцето си, но изведнъж почувствал необяснимо спокойствие, а страховитият рев на лъвовете се превърнал в гальовно мъркане. Момъкът бавно се освободил от мрежата и махнал торбата от главата си. Сърцето му учестено започнало да бие, когато в тъмнината на дълбокия ров пробляснали човешки кости, а лъвовете запристъпяли към него. Но те спокойно го подушили, затъркаляли се като котета и... заспали, обграждайки го с телата си. Младият мъж избърсал потта от челото си и си спомнил за кърпата и заръката на любимата си да я използва в трудни моменти. А щом я разгънал - в единия й край грейнало извезано златно кръстче. Момъкът го докоснал с устни и почувствал силна вяра, че не е сам в изпитанието...
На сутринта страшна врява събудила Бисер. Той, още сънен, видял надвесени над рова въоръжени мъже да крещят невярващи, че е останал жив, а лъвовете кротко потупвали с топките на опашките си и се прозявали. Пуснали въже на момъка и той, необезпокояван от животните, невредим излязъл от рова. Но когато стъпил на земята, всички се вторачили в лицето му и започнали да въртят глави ту към водача си, ту към момъка. Бисер също застинал от изумление - пред очите му стоял мъж, досущ като него, а на разголените му гърди, проблясвало златно слънце с червен камък в средата. Двамата снажни мъже дълго се гледали в очите, когато изведнъж главатарят на разбойниците изкрещял диво, разкъсал ризата му с едно движение и насочил камата си към гърдите му, за да го прободе. Но в същия миг видял златния медальон, ръката му сама изпуснала ножа, а Бисер тихо прошепнал: “Братко, мой!” Водачът на разбойниците трепнал, блъснал момъка към входа на шатрата и тръгвайки сам след него, с властен глас заповядал на разбойниците: “Никой да не ни безпокои!...”
Последните лъчи на слънцето догаряли, когато плътната завеса се вдигнала и главатарят на хайката разпоредил: “Донесете вода, храна и вино!” Главорезите умирали от любопитство да разберат какво става вътре, но не смеели да надникнат, защото знаели добре какво чака всеки, нарушил забраната. Те направили кръг около шатрата и цяла нощ прекарали в гробна тишина, но чували само откъслечни думи.
На другата сутрин, когато любопитството им се нажежило до червено, завесата се вдигнала и пред изумените разбойници застанали двамата братя, облечени в еднакви дрехи - стройни и мъжествени: “Кой е главатарят ви” - попитал единият от тях. Главорезите зацъкали, заоглеждали близнаците, но не могли да познаят. Тогава най-старият разбойник извадил нож и го насочил към единия мъж, но на секундата паднал, повален на земята. Всички се изсмели, защото веднага разбрали кой командва. Другият брат подал ръка на падналия и тихо му казал нещо на ухото. Разбойникът почтително се поклонил и сякаш за първи път, замислен над нещо, се скрил в тълпата. В същия миг се чул гласът на главатаря: “Слушайте ме внимателно! Тази нощ разбрах откъде съм и кои са моите родители. Искам да опозная брат си и затова го убедих да не се връща веднага при старците ни, а първо да открием Пазача на съкровището... После... ще се върна при вас, ще броим пари и ще пируваме безкрай! Ха-ха...”
Дълго вървели братята един до друг, без да продумат, но всеки с различни мисли в главата и чувства в сърцето: “Добродушен глупак е брат ми - мислел Рубин - нищо не е научил през живота си - славата, властта и парите са най-важните неща на земята, но поне не е страхлив и може да ми помогне да стигна до съкровището на Мъдреца. Пък после ще реша съдбата му...”
“Боже мой - със свито от болка сърце ридаел Бисер - жесток и коравосърдечен човек е станал брат ми. Живота си ще дам, но ще се опитам да го отклоня от лошия път, по който е тръгнал...”
Тясна била пътеката, рамо до рамо вървели братята, но разговорът помежду им не потръгвал. Бисер на няколко пъти се опитвал да разкаже за селото, за родителите, за работата си, но Рубин грубо го прекъсвал, че това не го интересува, че неговият живот са победите и плячката... Пак се умълчали, а после Рубин за първи път се усмихнал и тъжно казал: “Може би този медальон е виновен за всичко, може би той промени живота ми...”
“Не, братко, човек сам избира какъв да бъде, какво да прави, как да живее, независимо къде е и кои са около него” - с развълнуван глас заговорил Бисер.
“Глупости!” - гневно избухнал Рубин. – “В живота си съм виждал само кръв и молещи за пощада хора. Отгледа ме готвачката на разбойниците, но отраснах сред жестоки мъже, които не знаят що е страх и състрадание. Биеха ме и се подиграваха с мен, докато преди три години не прободох с нож главатаря ни. Тогава спечелих уважението им и заех мястото на водача... Но стига сме дрънкали! Да спим, че утре труден път ни чака!” - разбойникът сложил камата под главата си и се унесъл, но сънят му бил неспокоен и сипел грозни думи в просъница.
Бисер дълго гледал звездите на тъмното небе и горещо се помолил за брат си. После тихо станал, снел внимателно златния медальон от врата му и го заменил със своя. На сутринта двамата близнаци отново тръгнали на път, но в една тясна клисура над тях се изсипала градушка от камъни, а миг след това двадесетина мъже се нахвърлили върху им и ги пленили. Целите в кръв и рани, братята били заобиколени от мъже и жени, които крещели: “Кой от двамата е разбойникът? Убийте го! Обесете го! - но когато се вгледали по-внимателно в лицата на завързаните мъже, възбудата им прераснала в още по-гневен вой: “Те си приличат! Съвсем са еднакви! Дяволски изчадия! Да ги убием и двамата, че да се свърши завинаги злото с тях!”
“Чакайте, не може така! Аз знам кой ми отсече ръката! Беше мъж с червен камък на гърдите си - този е!” - викнал еднорък мъж и посочил Бисер, а тълпата закрещяла: “Наистина, той е! Този, с червения камък беше най-лош от всички! Да го обесим! Казвай последната си дума! Тук ще е краят на кучешкия ти живот!” - и го повлекли към най-близкото дърво.
Бисер паднал на колене и тихо промълвил: “Прости ми, Господи, всичко, което не по Твоя воля съм вършил.” После вдигнал глава, допрял ръце до гърдите си и със силен глас изрекъл: “Моля ви, добри хора, пуснете ни да продължим по пътя си... Давам мъжката си дума точно след месец да се върна и тогава решете съдбата ми... Само не докосвайте брат ми! Той няма вина, че е с мен сега!”
Тълпата очаквала проклятия, затова в началото затаила дъх, но после обхваната от справедлив гняв, се нахвърлила върху момъка с червения камък и метнала въжето на врата му.
Тогава измежду селяните излязла една старица, която само с поглед накарала разгневените мъже и жени да замълчат. Хората навели глави и се заслушали в думите й: “Аз познавам братята, зная мислите и пътищата им. Те са тръгнали към Пазителя на съкровището.” Щом чула тези думи, тълпата паднала на колене и погледнала към планината с благоговение. Старата жена продължила: “Ще ги пуснем да продължат пътя си. Никое човешко същество не знае пътя към Пазителя, а пропастта, която ги очаква е непреодолима и там ще намерят смъртта си. Ако все пак успеят да я преминат - значи Мъдрецът ги очаква и ние не трябва да му пречим...” После бавно се приближила към Бисер, докоснала червения рубин на гърдите му, усмихнала се ласкаво и повела селяните назад към долината...
Двамата близнаци останали сами на поляната. С мъка се освободили от въжетата и се заели с раните си. Бисер извадил бялата кърпа на любимата си, но като видял, че брат му няма с какво да превърже кървящия си крак, коленичил и здраво пристегнал нараненото място. Непозната до този момент влага замъглила погледа на Рубин и две сълзи капнали на бялото платно, на което грейнало и извезано златно сърчице. Чудна топлина обгърнала душата на разбойника, а сърцето му затуптяло учестено. Поискал да каже нещо, но от гърлото му се изтръгнало само:» Да вървим!...”
Трудно било да се опише всичко, което се случило после с братята: ураганен вятър изтръгвал дърветата и ги запращал върху им, проливен дъжд ги заливал, урви се разтваряли пред тях и те увисвали над бездънни пропасти - падали, ставали, но не се отказвали, дори се завързали един за друг, та да не би да се загубят в тъмнината и все си давали кураж, макар всеки от тях да искал различно нещо от Пазителя: Рубин - съкровищата му, а Бисер - мъдрост.
Върхът вече ясно се виждал, но близнаците, целите в рани, нямали сили дори за една крачка. Рубин паднал и загубил съзнание - целият горял в огън, а раната на крака му била забрала и изглеждала страшно. Бисер час по час събирал росата на цветята, мокрел челото на брат си и се чудел какво да направи: “Да се върнем назад - не може. Няма как да премина пропастта с Рубин на гърба си, а да продължа към върха сам и да диря помощ - не мога, защото дивите зверове ще разкъсат брат ми!” Начупил елхови клони, преплел ги и положил Рубин на тях, а после запълзял, влачейки го към върха. Колко дни и нощи кретал - никой не знае, но накрая помилвал почти бездиханния си брат и паднал полумъртъв до него...
Силна светлина блеснала и накарала Бисер да отвори очи - в началото не виждал нищо, но скоро над него се очертало лицето на прекрасна девойка, която загрижено го гледала.
“Къде е брат ми? Жив ли е” - с усилие промълвил Бисер и се огледал. Лежал на легло в светла стая, а на съседното спял брат му - превързан и облечен в бяла риза. Девойката кротко се усмихнала: “Брат ти е все още зле, но най-лошото мина. Ще оздравеете и двамата.” Бисер искал да попита и друго, но хубавицата сложила пръст на устните си и се заела с раните му.
Минали няколко дни и Рубин също се съвзел, но двамата братя все още нямали сили и лежали в леглата си. Но чудно - вече непрекъснато и с лекота си говерели: припомнили си игрите през детските години, обсъждали трудния път, преодолените опасности, златните медальони, девойката, която ги намерила и спасила... Тя често влизала в стаята им и с еднакво внимание се грижела за тях, но сякаш повече се застоявала при леглото на Рубин, който я развеселявал с шегите и историите, които измислял. Братята всеки път я питали дали е чувала за Пазителя на съкровището, но тя казвала, че това е мълва, измислена от алчните хората, а тя самата е дъщеря на беден билкар, който всеки момент трябвало да се върне от гората с набраните треви. И наистина, още същата нощ те чули лай на куче, стъпки, а после и откъслечни думи от дълъг разговор - девойката разпалено убеждавала баща си за нещо, което той, явно, не приемал.
На другия ден, късно следобяд, девойката влязла при братята и като прегледала раните им, казала че скоро ще бъдат съвсем здрави и ще могат да си вървят, но преди това баща й искал да ги види. Той отново бил тръгнал за билки и щял да се върне след три дни. През това време молел младите мъже да разделят лечебните треви на китки и да ги окачат под стряхата, за да изсъхнат. Братята поблагодарили, че ще могат да останат още малко, а работата приели с радост, защото така щели да се отплатят за грижите, а и да бъдат в компанията на хубавото и разумно момиче. Тримата усърдно се трудили и свършили цялата работа толкова бързо, че момичето им предложило да се разходят из околността. По пътя Бисер с радост забелязал как няколко пъти девойката и брат му се поглеждали влюбено и докосвали ръцете си: “Би било чудесно, ако това момиче се омъжи за Рубин - той сякаш стана друг човек, а пък и тя би могла да му помогне да започне нов живот...”
“Братко - за първи път се обърнал към Бисер с тази дума Рубин късно вечерта, след като дълго се въртял в леглото - обичам това момиче и когато се върне баща й, ще я поискам за жена. Ти какво ще кажеш?” “Девойката е чистосърдечна и работна - добър избор си направил, но трябва да й разкажеш миналото си и какво си решил да правиш по-нататък. Така постъпва честният човек!” “Но тя никога няма да се омъжи за мен, когато разбере кой съм!” - извикал гневно Рубин.
Ще ти кажа нещо, което не само съм научил от една книга, но и съм видял в живота на родителите ни: “Любовта е дълготърпелива, пълна с благост; любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда не се радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада... Помисли върху тези думи и ако девойката те обича, както и ти нея, от нищо не се бой!” - казал Бисер и прегърнал окуражаващо брат си. Рубин смутено се отдръпнал, излязъл навън и потънал в тъмната нощ. Легнал на топлата земя и се загледал в небето, където звездите пулсирали в някакъв свой ритъм и проблясквайки с неземна светлина, сякаш му говорели нещо на своя език. Пред очите на близнака оживял целият му живот: страх, злоба, жестокост, алчност. Видял всички убити от ръката си и чул предсмъртните им викове. Спомнил си за съкровищата си, скрити из пещери и дупки, но сърцето му останало студено и пусто: “Дали да не убия брат си - пробляснала мисъл в главата му - така любимата ми няма да разбере нищо от миналото ми, ще се върна при родителите си, а те няма да познаят, че аз не съм Бисер... пък и медальонът му е в мен! Никой нищо няма да разбере и аз най-накрая ще заживея щастливо...” Изведнъж обаче светкавица разцепила небето и оглушителен гръм разтърсил земята. Рубин сякаш бил изтръгнат от тъмнината на мислите си, ледена пот оросила челото му и извикал с все сила: “Господи, какво щях да направя - да се превърна в братоубиец, да отнема живота на този, който два пъти ме спаси и ми показа с делата и обичта си как да живея! Прости ми, Боже! За всичкото зло, което съм направил - накажи ме, но само ми прости!”
В същия миг отново блеснала светкавица и тътен разлюлял земята, а Рубин почувствал, че ръката му изсъхва, а навред настава непрогледна тъмнина. От слепите му очи рукнал поток от горещи сълзи, но за първи път се почувствал свободен, с лекота в гърдите и с надежда...
Сутринта, когато росата го охладила със свежестта си, чул разтревожените гласове на любимото момиче и брат си, които го търсели наоколо. Рубин се изправил от високата трева и те видели силуета му на фона на изгряващото слънце. Дотичали до него и радостно го прегърнали. После седнали на земята и Рубин разкрил живота си, без да скрие нищо. Често, докато говорел, ръката му докосвала лицето на девойката, усещайки сълзите й, но не спирал, докато не разказал всичко. Признал си дори и желанието да убие брат си, за да скрие миналото си и да се ожени за девойката. После паднал на колене пред двамата и помолил за прошка: “Зная, че не съм достоен нито за брат, нито за любим, нито за син. Наказан съм справедливо и не съжалявам. Най-добре е да умра, но това няма да реша аз, както досега решавах съдбата на невинни хора. Ще разказвам на всеки срещнат за моя злочест живот, та дано предпазя някой нещастник като мен от кривия път... Простете ми!”
В същия миг девойката извикала: “Тате!” - и Бисер видял белобрад старец. Той благо се усмихнал и казал: “Познавам сърцата и мислите ви, защото аз съм Пазителят на съкровището - но то не е от злато, както говорят всички, а от любов и доброта. Вие, братя, го спечелихте и вие ще го разнесете и дарявате на всички по пътя към дома си, а и през целия си живот. Единственият ми въпрос е към теб, дъще: “Ще се омъжиш ли за слепия и еднорък Рубин?”
“Да, тате! - твърдо отвърнала девойката, целунала слепите очи на избраника си и... той прогледнал, а когато радостен прегърнал момичето - ръката му възвърнала силата си... Тримата, благословени от Мъдреца, се отправили към родния дом на близнаците, разказвайки на всички по пътя си за чудото, станало с тях. А когато се прибрали в селото си, вдигнали две сватби и безмерно зарадвали родителите си...
А колкото до любовта - тя е онова съкровище, което всички ние търсим през целия си живот, без да знаем, че го получаваме даром и го носим в сърцето си. Но само когато го раздаваме непрекъснато - ежедневно и ежечасно, то се умножава и преобразява нас и околните, правейки ни истински щастливи.